9
РАЗДЕЛ "МИТОЛОГИЯ"
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА „САРАКТ“
В ХАМБАРЛИЙСКИЯ НАДПИС НА КРУМ.
ВИД И СТРУКТУРА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
Валентин Йорданов
1. ХАМБАРЛИЙСКИЯТ НАДПИС НА КРУМ. ТРАДИЦИОННОТО
ПОСТРОЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА ПРЕДИ БИТКА.
Старобългарският военен термин САРАКТ присъства в надпис, намерен
край с. Хамбарли (дн. Маламирово, Елховско, където се намират останки-
те на антично-средновековната крепост Версиникия). Надписът представля-
ва военна заповед на българския канас ювиги (велик кан) Крум, свързана с
подготовката за победната му битка при Версиникия на 22 юни 813 г., послед-
вана от българската обсада на крепостите Адрианопол и Константинопол. В
този надпис Крум нарежда как да бъдат разсредоточени бойните подразде-
ления за предстоящата битка (сн. 1, 2).
Снимка 1. Военният надпис на кан Крум от Хамбарли (Маламирово), 813 г. /по В. Бешевлиев.
Прабългарски епиграфски паметници. С., Изд. на ОФ, 1981. Снимка 22/.
10
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
Снимка 2. Факсимиле на военния надпис на Крум от Хамбарли (Маламирово). /по В. Бешевли-
ев. Прабългарски епиграфски паметници. С., Изд. на ОФ, 1981. Снимка 21/.
Гръцкият текст, унциално писмо, с разделени думи:
ΔIСVАNЕТОN (ΛЕ ТОN ОN ОNНN АОNТО РНАN ТОN) ТО NЕОС А
ТОΛ[МНРОС] АΔЕ[Λ]ФОN МОV ЕО СТРАТНГОС ΛЕО НNАНN… О КА-
ТОАΥТОΥА. ВЕРОНNКЕ ОΔ… КАТОЕС ΔVΛТРО…ОΥСЕС СТН ПРОТОС
О ТОΥК О СОVРГОΥ ВОΥΛНА … Т… ΔЕζНОN МЕ[Р]Е О ВАРΔАNНС
КЕ ОНАNНС Υ СТРАТНГΥ VП… КАТОАΥТОΥ КЕΔН… О АРНСТЕРОN
МЕРОС ТОV САРАКТОV МОV ТНV АNХНАΛОN ТНV ΔЕВЕΛТОN THV
COΣOПОΛHV ТIN PANOVΛHON EC THV КЕФАΛН О НРАТАНС О ВО-
НΛА КАVКАNОС КЕ О КОРΔΥΛНС КЕ О ГРНГОРАС ΥПО КАТОТОΥ
СТРАТНГΥ.
Превод на български език:
„На Дисуанет [Дицуант или Дицвант] (……), младия и смел мой брат,
а стратегът Лео [да бъде] под негово ръководство и подчинение.
[При] Бероинке [Берое/Боруй/ Стара Загора] и принадлежащото
му Дултро…исес [нелокализирано селище] да бъде пръв [лидер/
командващ] Тук, сургу [чургу = ичургу] булиа [буила], за дясната
11
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
страна [крило/фланг], а Варданис и Ойанис [Йоанис] стратези, под-
чинени нему. На лявата страна [крило/фланг] на саракта ми [вой-
ската ми]… при Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули, да бъде глава
[предводител] Иратаис, боила-кавкан, а Кордилис и Григорас –
нему подчинени стратези.“
За съпоставка виж преводите на Иван Венедиков. Военното и администра-
тивното устройство на България през IX и X век. С., ВИ, 1979, с. 28, и В. Беше-
влиев. Прабългарски епиграфски паметници. С., Изд. на ОФ, 1981, с. 36.
Преди да пристъпим към предмета на нашето изследване, обявен в те-
мата, необходимо е накратко да кажем нещо за антропонима Дицуант или
Дицвант, който разчетохме в самото начало на надписа. Това име е хипоте-
тично по няколко причини. То стои разделено на три реда в горния ляв ъгъл
на камъка, а под него са врязани доста неподредено и разпокъсано няколко
думи, които не подлежат на разчитане. Но това не бива да е основание да
пренебрегваме и най-малката частица от ценното послание на кан Крум, оце-
ляло във времето. Разпокъсването на думи и разполагането им на различни
редове е характерно за целия надпис, може би поради неравната повърхност
на камъка. Предполагаме, че текстописецът е бързал с неговото изпълнение,
проявявайки небрежност и допускайки грешки, защото е искал да участва в
предстоящите битки, а ако не е бил войн – поне да стане свидетел на очак-
ваните победи.
Освен това, визираният антропоним Дицуант или Дицвант е твърде бли-
зък до споменатото в други извори име на най-малкия Крумов брат – Диценг
или Дицевг. Оригиналното изписване на името Дисуант с буква „с“ вместо
„ц“ не бива да ни смущава, поради липсата на „ц“, „ч“ и други букви (вокали) в
гръцката азбука. Примерът е пред очите ни в същия този надпис: във второто
изречение чургу (ичургу) е изписано като „сургу“.
Иван Венедиков пише, че Крумовият брат Дицевг или Диценг е управлявал
Адрианопол след превземането му от българската войска /пос. съч., с. 29/.
Веселин Бешевлиев пише, че след неочакваната смърт на Крум в шатрата
му по време на обсадата на Константинопол, на българския престол се възка-
чил брат му Дукум, а след него – най-малкият му брат Дицевг /пос. съч., с. 40/.
Посочените учени основават тезите си на два извора. Първо, хрониката
на Теофан (758-817 г.), който отбелязва, че веднага след победната битка при
Версиникия през юни 813 г., Крум настъпил с основните си сили към Констан-
тинопол, „като оставил своя брат с неговата войска да обсажда Адрианопол“.
Второ, „Синаксар на Цариградската църква“ (X в.), в който е записано: „След
като Крум зле завършил живота си, властта приел Дукум. И той също мъ-
ченически умрял. Диценг станал воевода над българите…“ /Христоматия по
история на България. Том I. Ранно средновековие VII-XII в. Съставители П.
Петров и В. Гюзелев. С., Изд. „НИ“, 1978, с. 101, 107/.
Името Дукум не присъства в надписа, поне в запазената му част, която
коментираме тук. Той вероятно е изпълнявал задачи на друго място, като
12
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
например набиране на допълнителни войски и хранителни припаси, изра-
ботване на оръжие и обсадна техника за превземане на крепостите Деултум,
Месемврия и Адрианопол, за което има данни в Теофановата хроника.
В надписа виждаме стратегическото разположение на фронта на българ-
ската войска: център, начело със самия владетел – при Версиникия (край
Елхово); десен фланг, начело с ичургу буила (вътрешният буил) Тук – при Бо-
руй/Берое; ляв фланг, начело с боила кавкан Иратаис – по крайбрежието от
Анхиало (Поморие) до Созопол. Разстоянието по права линия от Версиникия
до Боруй (Стара Загора) е 84 км., а съответно от Версиникия до Созопол е
97 км. Надписът започва с „Дицуант…, младия и смел мой брат, а стратегът
Лео [да бъде] под негово ръководство и подчинение“, на който Крум е пове-
рил бойния резерв, разположен в тила на българския фронт, вероятно край
гр. Диамполис (Ямбол), отстоящ на 36 км. северно от Версиникия. На 22 юни
813 г., след разгромната победа на българите над ромеите, когато основните
български сили се устремяват към Константинопол, Крум оставил малкия си
брат с поверения му резерв да обсажда Адрианопол. Това е най-логичното и
правилно решение на българския кан. Дълбочината на атаката, или разстоя-
нието от Версиникия до Адрианопол (Одрин) е 53 км., а до Константинопол
(Истанбул) – 240 км. (вж. Карта 1).
Карта 1. Диспозицията на българската войска преди битката при Версиникия през 813 г.
13
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
Трябва да кажем нещо и за етимологията на името на кавкана Иратаис –
Крумовия тъст. Това име е специално, доколкото е семантично свързано с
вярванията на българите. Във ведическата българо-славянска митология
горният небесен свят, царството на боговете, бил наричан Ирий (Небесен
рай), Сварга или Прави. Съответно средният или земният свят – Яви (явен,
видим), а долният или подземният – Нави. Тези три свята са изобразени на-
пример върху каменния идол/тотем на бог Тангра/Троян, намерен в р. Збруч,
Полша /вж. В. Йорданов. Символи и знаци от древността. Второ издание. С.,
Изд. „Асеневци“, 2024, с. 118-120, сн. 64-1 и 64-2/.
Оттук става ясно, че името Иратаис е съставено от думите Ира-Тай и оз-
начава „[Душа от] горното небе“, смятано в онова време за „Топос (място) на
духовете на предците“.
2. ИДЕНТИЧНОСТ НА ВОЕННАТА И ДЪРЖАВНАТА СТРУКТУРА НА
БЪЛГАРИЯ. ВЪТРЕШНАТА ОБЛАСТ, НАРИЧАНА БУРДЖАН ИЛИ БУРДЖАЙ.
Идентичността на военната и държавната структура при хуно-българите
бе забелязана още от Димитър Съсълов /Пътят на България. С., Изд. „Кибеа“,
2004, с. 46-53. Първо издание: 1936/. При война войската била диспозицио-
нирана в три укрепени лагера или онгъла (старобълг.: „ъгъла“) – център, ляв
и десен фланг, – достатъчно отдалечени, като гаранция срещу обкръжение
и разгром с едно нападение. По същия начин е била организирана и държа-
вата – вътрешна област и гранични области, тарканства (по-късно комитати),
като източните формирали левия онгъл, а западните – десния онгъл. Тази
структура е базирана на древната родово-племенна традиция, която намира
своето закономерно развитие и продължение във феодалното общество.
Привеждайки изчерпателно наличните извори, Иван Венедиков форму-
лира тезата си за административното устройство на българската държава
през IX и X век – съставено от вътрешна област и десет комитата, като прави
паралел с подобната организация на Византия и Франкското кралство /пос.
съч., с. 16-27/.
Можем ли да определим, макар приблизително, територията на Вътреш-
ната област на българската ранносредновековна държава, както и место-
положението на външните десет тарканства (наричани след покръстването
комитати)?
Ние ще направим такъв опит, осъзнавайки, че е възможно да постигнем
коректен резултат, който ще бъде добра крачка в преодоляването на някои
неглижирани теми от езическия период на Първото българско царство.
Вътрешната област, сърцето на Дунавска България, е носела името
Бурджан, като е била ползвана и формата Бурджай. С този хороним, който съ-
щевременно бил племенно название, били назовавани преди това територия
в историческата област Барсилия между Азовско и Каспийско море, и Кавказ,
с главен град Бурджан (седалище на Кубратовия син Аспарух в младите му
години), както и народ в Северен Кавказ. След смъртта на канас ювиги Кубрат,
14
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
при подялбата на българските племена от петте му синове, третият му син
Аспарух получил храбрите булгари-бурджани и части от племенните обеди-
нения утиги (утигури) и мурдаси (савири). /Бахши Иман. Джагфар тарихи,
с. 24-26/. Според хронистите Теофан (758-817 г.) и патриарх Никифор (758-
828 г.) Аспарух разпоредил седем племена по проходите в Балкана /Теофан
Изповедник. Хроника. – В: Христоматия по история на България…, с. 84, 85;
Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването
на Маврикий. С., Изд. „Зограф“, 1997, с. 49-51/. От тях са известни етнонимите
само на савирите (северите) и на варачаните (врачаните), които, преди
да пристигнат в Мизия, са обитавали и охранявали прохода Кавказки врата.
През 681 г., когато укрепвал по Балкана границата си с Византия, Аспарух
заселил северите като постоянна охрана на Котленския (дн. градове Котел
и Жеравна), Върбишкия и Ришкия проходи, врачаните – на Вратцата (дн. гр.
Враца), а другите пет племена – по останалите проходи.
Ако някой реши да оспорва нашето твърдение, че в Долна Мизия е има-
ло област Бурджан/Бурджай, можем да го оборим с два аргумента. Първо,
трактатите на арабските автори от IX и X век (Ал Гарми, Ибн Хордадбех, Ал
Масуди), които наричат Дунавска България Бурджан. Второ, географският
аргумент е също неоспорим – ползваният до днес хороним Добурджай или
Добруджа относно територията, находяща се източно от централната област
Бурджай.
Етимологията на названието Бурджан/Бурджай идва от войнската ипоста-
за на Божия син Хор/Хорс/Хурса, който се е превъплъщавал преди битка в
свирепия вълк Бури (вж. по-долу). Оттам е дошло и названието Буристан
или „Държавата на Бури“, използвано относно централната зона (Вътрешна-
та област) около р. Бури чая (Днепър) на поредицата от български държавни
образувания от незнайни времена та чак до времето на великия кан Кубрат
(622-668 г.). Поради това гърците в колониите по Северното Черноморие са
наричали споменатата река Бористенес, хидроним употребяван още от Хе-
родот в V в. пр.Хр.
Вътрешната област Бурджан е помествала феодалните владения на ели-
та в елита от общо 100-те боили (или уруси = „бикове“), които са форми-
рали булето (Съвета на биковете), сената или синклита – големия съвеща-
телния орган на канас ювиги/великия кан. Този елит в елита е бил съставен
от шестте вътрешни (ичургу) велики боили (канас/князе) плюс великия
кан. Следователно в Бурджан са били разположени феодалните наследстве-
ни владения на главните седем български велможи (вж. Карта 2).
15
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
Карта 2. Бурджан – Вътрешната област на България в периода 803-852 г. Автор Валентин
Йорданов, а създател на матричната основа е Фондация Активна историческа карта.
1. В личния домейн на великия кан и неговия род са влизали столицата
Плиска, светилището Мадара на българския владетел и селището Шу-
ман (Шумен) на обслужващите го шамани, заедно с прилежащите им
земи. Мадара не е била светилище на отделен кан, а на владетелския
род. Това проличава от разчетените около релефа на Мадарския кон-
ник имена на Тервел, Кормесий и Омуртаг. Естествено там са били из-
сечени и други кански имена, но те, за съжаление са се изронили през
вековете под въздействието на природните стихии.
2. Родът на кавканите, също велики боили, който осигурявал царстве-
ните съпруги на великия кан, според нас е държал в свое владение
укрепения и добре благоустроен аул Преслав (преди да бъде превър-
нат в столица), плюс пазарния център на Вътрешната област (дн. там
е гр. Търговище), заедно с околната територия (дн. градове Омуртаг и
Антоново).
16
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
3. Кана боила колобър, произхождащ от древен жречески род, се е за-
нимавал изрично само с верските въпроси, имайки важна роля и във
войската, например с гадания и предсказания преди битка. Неговото
светилище е било в съседство с тракийско такова – посветено на Же-
лезния баща Хорс/Хурса, родоначалникът на българското благородни-
ческо съсловие. В това светилище, присвоено през XVI век от род на
алевии от гр. Коня в Анатолия, се пазели от древно време железните
доспехи на бога (вж. по-долу). Владението на колобърския род е обхва-
щало земите край днешните градове Исперих, Завет и Дулово.
4. Следващият велик боил, за който няма конкретни данни, е имал за се-
далище крепостта и града Червен с прилежащата му територия (дн.
градове Две могили, Цар Калоян и Бяла).
5. Другият, също неизвестен велик боил, е държал важната крепост Русе
с нейния регион.
6. Следващият велик боил и родът му са управлявали крепостта Тутракан
с нейната област (дн. градове Главиница и Кубрат).
7. И накрая, последното феодално владение във Вътрешната област, за
което предполагаме че е принадлежало на рода на ичургу боилите,
които по право са водели дясното крило/фланг на българската вой-
ска, е имало за център стратегическата крепост Дръстър (Дуросторум,
дн. Силистра). Прилежащите земи на този домейн са стигали на юг до
дн. гр. Алфатар.
Освен това искаме да обърнем внимание на една особена категория хора,
които великият кан Омуртаг (814-831 г.) нарича в някои от надписите си „мои-
те хранени люде“. За какво става дума?
За да може да изпълнява функциите си, българският владетел е имал
нужда от служители, които да бъдат денонощно край него. Естествено той
им е осигурявал жилищни помещения във Вътрешния град на столицата, в
казарма близо до неговия дворец. Те са получавали всичко необходимо (пъл-
на издръжка): облекло, въоръжение, храна и пр. Затова именно са им казва-
ли „хранени люде“. Първата основна група се е състояла от елитни войни,
които са давали в мирно време наряд като постоянна охрана, а по време
на поход или битка са осигурявали защитния периметър на владетеля. Във
втората допълнителна група са влизали длъжностите ковчежник, писар (и
хроникьор), преводачи, чашник (например копанът Корсис), пажове, знаме-
носци, тръбачи, вестоносци (куриери) и др. Несъмнено „хранените люде“ са
били избирани измежду родовете на великите боили във Вътрешната област,
по критерии като ръст, физическа сила, ловкост, но и красота, ум, съобрази-
телност и пр. Постъпвайки на млада възраст в личната дружина/гвардия на
владетеля (с предполагаем брой 300-600 души), те са получавали специална
военна подготовка, а онези от тях, които били определени за неговата адми-
нистрация – са минавали през книжовно и езиково обучение. След 20 годи-
ни вярна служба, когато вече са натрупали военен и административен опит,
17
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
някои от „хранените люде“ били издигани на по-висша и отговорна служба,
като например зера тарканът Негавонас, когото Омуртаг изпратил в гр. Тетел
като свой наместник и управител на областта Воеводина, граничеща с Франк-
ското кралство и княжествата Моравия и Нитра (след 830 г. Великоморавия).
Очевидно Вътрешната област е заемала така очертаната територия меж-
ду съвременните градове Русе, Силистра, Преслав, Омуртаг, Антоново, може
би дори в малко по-широк периметър. Аргумент в полза на това дава Тър-
новският надпис на кан Омуртаг върху колоната, служила като негов надгро-
бен менхир, която цар Иван-Асен II (1218-1241 г.) взел четири века по-късно
от кургана на Омуртаг край днешното с. Каблешково и я пренесъл в Търно-
во, вграждайки я в царската черква „Св. 40 мъченици“. В надписа пролича-
ва държавническият и строителен размах на българските владетели. В него
Омуртаг гордо заявява, че си е построил „преславен дом на Дунав“, отсто-
ящ на 40 000 царски оргии/разтега (1 царски растег = 2,134 м.) от „стария ми
дворец“ в столицата Плиска. Тези 40 000 оргии правят 85 360 м. Огромната
българска крепост (2,5 ха; сн. 3) с пристан за речни кораби е открита през
1957 г. на наносния остров Пъкуюл луй Соаре, находящ се източно от гр. Си-
листра, днес в Румъния. /Симеон Михалков. От Търновския надпис до все-
славната Омуртагова могила. Нова хипотеза. – В: https://naum.slav.uni-sofia.
bg/lilijournal/2012/4/mihalkovs#tos/.
Снимка 3. Основите и планът на „преславния дом на Дунав“ на кан Омуртаг на остров Пъкуюл
луй Соаре. By Kandi – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.
php?curid=16531322.
18
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
Важно е да се отбележи, че структурата вътрешна-външна област на дър-
жавата е идентична със структурата вътрешен-външен град на столицата
Плиска.
3. ВЪНШНАТА ГОЛЯМА ОБЛАСТ, НАРИЧАНА ДОБУРДЖАЙ.
ВИД И СТРУКТУРА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА.
Вътрешната област е заобиколена от Външна голяма област, която била
разделена, както се каза, на десет области (провинции), наричани таркан-
ства/комитати, като повечето от тях са граничели с околните царства. Вся-
ко олгу-тарканство, по-правилно оглу-тарканство (от онгъл/стан/лагер –
укрепено място), е имало главен крепостен град, който помествал замъка,
администрацията и военния отряд на таркана, набиран от доверени хора –
роднини и приближени.
В думата таркан, морфемата тар произлиза от Тара, кратката форма на
името на върховния бог Тангра. В случая обаче тар означава земя – земната
проекция на небесния бог. По-точно парче земя, обособена територия, която
големият кан, като върховен жрец на Тангра (създателят на небето и земя-
та) и негов земен наместник (Vicarius Dei), е предоставял за управление на
обикновените канове или князе. Следователно таркан означава „кан на тара
[област]“. Българският термин тара е свързан с латинския area („площ“), от
който произлизат мерните единици за земеделска земя ар, дек-ар (десет ара)
и хект-ар (сто ара).
Канас или князе са били васалните племенни владетели във федерални-
те държави Велика България до Кубрат (V-VII в.) и Дулоба в Средна Европа
на Кубратовия брат Кий/Само (VII в.), Черна България (VII-IX в.), Волжка Бъл-
гария (IX-XVI в.), Киевска Рус (IX-XIII в.) и Московското княжество (XIII-ХVI в.).
В средновековната феодална йерархия титлата канас/княз на изток е имала
на запад аналогичните титли дук, граф или херцог.
Близостта на думите тара и terra („земя“) предполага идентичност на тях-
ната етимология. В античността понятието „територия“ също е било означа-
вано посредством имена на божества: hora; deva/diva (напр. Pulpudeva); para
(напр. Bessapara); bria (Mesambria). /Иван Дуриданов. Езикът на траките. С.,
Изд. НИ, 1976, с. 114 /.
Предполагаме, че цялата Външна област е носела названието Добур-
джай, защото е обхващала в себе си Вътрешната област Бурджай. С вре-
мето това езическо название е отпаднало и било забравено, с изключение
на територията на източното тарканство (комитат), която до днес е запазила
името Добруджа.
19
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
Във всяко тарканство по-малките селища и прилежащите им земи велики-
ят кан, по предложение на местния таркан, е давал във владение на средните
и низшите в йерархията военни чинове – багатури, багаини, жупани, банове/
панове. Те и техните потомци и родственици са наследявали своите феодал-
ни владения срещу военна служба в бойното формирование на таркана, а
чрез него и във войската на владетеля, защото последният е олицетворявал
държавата. Следователно наследяваната военна служба в полза на държа-
вата и за общото благосъстояние на народа е осигурявала ленното право
на целия род, а не само на негов отделен представител. Намерените инвен-
тарни надписи с ризници и шлемове, принадлежащи на различни боили, ба-
гаини, таркани, жупани и др. /Христоматия по история на България…, с.
129-130/ ни информират, че аристократите в ролята им на военни чинове са
имали задължението да осигуряват въоръжението на подведомствените им
войскови части. Разбира се извънредните заслуги по време на битка са били
подобаващо възнаграждавани чрез получаване на по-голям феодален лен в
новозавладяните територии. Това стимулирало израстването във военната
йерархия, от което следва, че издръжката на рода и въобще икономическата
изгода не е идвала само от разпределението на военната плячка.
Локализацията на десетте (дванадесетте) външни области или ог-
лу-тарканства, която предлагаме тук (вж. Карта 3), е в по-голяма степен
достоверна, в по-малка степен хипотетична, заради частична недостатъч-
ност на данните. Относно областите 6, 7, 8, 9 и 10 ползваме предимно „Ун-
гарския аноним“ /Анонимен автор. Деяния на унгарците. – В: ЛИБИ, т. V. Ун-
гарски латиноезични извори, ч. I. Състав. и превод Ил. Илиев, Кр. Гагова, Хр.
Димитров. С., Акад. изд. „Марин Дринов“, 2001, с. 18-23/, както и коментарите
на Иван Венедиков, който е работил със същия извор /вж. Военното и адми-
нистративното устройство на България…, с. 67-74/.
В помощ ни е също така и картата на Унгарското кралство по време на не-
говото създаване през първата половина на Х век (вж. Карта 4), изработена
от унгарския историк Марк Шандор (1853-1925 г.). В нея той добросъвестно
е очертал земите и границите на петте северни български тарканства – Ал-
ба-Булгарие/Белград, Банат, Тетел, Бихар и Куза, – заварени като функцио-
ниращи военно-административни единици от унгарците на Арпад при прис-
тигането им в Трансилвания.
20
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
Карта 4. Унгарското кралство по време на неговото създаване през първата половина на Х век,
изработена от унгарския историк Марк Шандор (1853-1925 г.).
И така, да изброим всичките български външни области – тарканства/
комитати:
1. Тарканство Добурджай ( Добруджа), с вероятен областен център гр.
Проватос/Овеч или гр. Одесос/Варна. В територията му по-известни
укрепени градове били Девня, Карвуна (дн. Балчик), Сабля/Шабла и
търговското средище Преславец с крепостта Тулица (дн. гр. Тулча) на
южния ръкав на Дунавската делта.
За това тарканство разполагаме със специфични археологически данни,
благодарение на откриването на „Кръговия масов гроб“ в некропол № 3 край
гр. Девня, датиран към IX век. Намерените там безредно трупоположени 76
скелета на индивиди от детска, зряла и старческа възраст, като болшинство-
то имат изкуствена деформация (издължаване) на черепа, водят до хипотеза
за насилствено умъртвяване на цял благороднически род по време на по-
кръстването, извършено през 864 г. от канас Борис / княз Михаил (852-889 г.).
/Й.Йорданов. Истини и загадки на антропологията. – В: Горгони. Списание за
митология и история. Кн. 2, 2017-2018, с. 211, 216/.
21
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
2. Тарканство Търново, с едноименен главен град. Укрепени градове в об-
ластта били Хотел/Котел или Хоталич (край дн. гр. Севлиево), Нико-
пол, Зибестова/Систова (край дн. гр. Свищов) и др.
3. Тарканство Ловеч.
4. Тарканство Средец, с център гр. Средец, присъединено през 809 г., в
управлението на великия кан Крум.
5. Тарканство Загоре, с областен град Боруй/Берое, присъединено през
705 г. от великия кан Тервел (700-721 г.) временно до края на управле-
нието на кан Кормисош (753-756 г.); а за постоянно от 812 г. – в управле-
нието на великия кан Крум). В неговата територия по-известни укрепе-
ни градове били Дебелт, Русокастро, Месемврия, Анхиало (Поморие)
и Созопол.
6. Тарканство Банат, с център Бъдин (дн. гр. Видин). Други градове са
Орсово (Оршова), Браничево, Таррас, Чанад. През X век негов комит
(comes) бил Глад, наследен от внука му Ахтум/Охтум, който преместил
седалището на комитата в Темешвар/Тимишоара. Съдейки по хорони-
ма Банат, неговият управител е носел славянската титла жупан, пан
или бан.
7. Тарканство Алба Булгарие и ли « Българският б ял г рад» ( Белград), с
център едноименния град. Друг по-известен град е Сирмио/Срем (дн.
Сремска Митровица). По времето на цар Симеон (893-927 г.) комит на
града и областта е бил кавканът Тодор.
8. Тарканство Тетел (по-късно Воеводина), с център гр. Тетел. По време-
то на великия кан Омуртаг (814-831 г.) негов зера-таркан бил Негавон,
който се удавил в р. Тиса и Омуртаг му е посветил възпоменателен
надпис. По времето на цар Симеон негов комит е Салан. Важен грани-
чен пункт между България и Франкското кралство е бил гр. Печ/Пещ,
с прилежащия остров Чепел, в недрата на който е добивана желязна
руда. В Солноград е добивана каменна сол. На север стратегически
градове-крепости са били Хунг/Хунгвар (от него има останки край дн.
гр. Ужгород, Украйна) и Землен (дн. Земплин, Словакия) с управител
дук/лоборчи, подчинен на зера-таркана.
Унгарците/маджарите/башкортите, които преди това обитавали станови-
щето си Етел-Кьоз (т.е. Етил-Кузу – степта между реките Волга и Кама, и
планината Урал; дн. република Башкортостан/Башкирия), били прогонени
от този регион след битка през 895 г. срещу обединените сили на печенеги и
българи на р. Южен Буг и в края на същата година пристигнали в Трансилва-
ния начело с кан Арпад (895-907 г.), син на Алмуш – велик кан на Черна (882-
895 г.) и сетне на Волжка България (895-925 г.). В Трансилвания Арпад пър-
воначално помолил българския таркан Салан и българския цар Симеон да
му отстъпят земя (пасища) за унгарските конски табуни, след което, поетап-
но, унгарците овладели през първата половина на Х век по-голямата част
от българските тарканства Тетел, Бихар и Банат. Както цар Симеон, така и
22
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
синът му цар Петър, чийто приоритет била българо-византийската борба за
политическо и военно надмощие, не искали, а и не могли да противодействат
на унгарската инвазия. /вж. по-подробно В. Йорданов. Символи и знаци от
древността. Второ издание. С., Изд. „Асеневци“, 2024, с. 71-89/.
9. Тарканство Бихар, с едноименен средищен град в Карпатите. Известни
градове са Арад, Белград (Алба Юлия) и Турда. В първата половина на
Х век негов комит е Менуморт.
10. Славяно-влашко тарканство Куза, с център гр. Куза, разположен на
устието на р. Днестър. През Х век негов комит е кан/канас/княз Гелу.
Външната граница на тарканство Куза е представлявала североизточната
граница на Дунавска България, която я отделяла от съседката ѝ Кара-Болгар
(Черна, т.е. Западна България) – наследницата на Кубратова Велика Бълга-
рия (VII в.). През IX век Кара-Болгар опирала и до тарканство Тетел в север-
ното подножие на Карпатите.
В изследвания тук период на първата половина на IX век Кара-Болгар е
управлявана от великия кан Угир Айдар-Урус (805-855 г.) от столицата Бата-
вил (днес останки край съвременния град Полтава). Угир-Урус бил насле-
ден от първия му син Джилки-Урус (855-862 г.) и втория му син Лачин-Урус
(862-882 г.), наричан в „Повесть временних лет“ с псевдонима Рюрик („Царче-
то“). По това време българските владетели, потомци на Кубрат и сина му Бат
Баян, продължавали да плащат данък на хазарските хакани, наложен на Бат
Баян още през 668 г., защото, след отцепването на братята му и подялбата на
българските племена и територия, той останал сам срещу хазарите. /Бахши
Иман. Джагфар Тарихи /Историята на Джагфар/. Свитък от булгарски летопи-
си. 1680 година. Под ред. на проф. А. Пантев. С., 2005, с. 43-45/.
Продължилата цели два века борба на българите за откъсване от хазар-
ски васалитет довела през 882 г. до разделяне на Кара-Болгар на две: юго-
западна България, с главни градове Батавил и Киев, под управлението на
великия кан Алмуш (882-895 г.), втория син на Джилки; североизточна Волж-
ка България, с главни градове Болгар и Биляр, под управлението на Бат Угир
(862-895 г.), първия син на Джилки, която била независима и не плащала да-
нък на хазарите.
През 895 г. Алмуш, наричан в ПВЛ Олег Вещий, бил избран от Джиена (Съ-
вета на буилите) за велик кан на Волжка България и отстъпил Киевския трон
на малолетния Угир/Игор, син на Лачин-Урус и внук на Угир-Урус /пак там, с.
45-48/. В 913 г. Игор се освободил от българското регентство, като едновре-
менно отхвърлил и хазарския васалитет. Така че в периода 882-913 г. за юго-
западния дял на великото канство Кара-Болгар постепенно се затвърдило и
влязло в употреба държавното име Киевска Русь – производно от родовото
име Уруси („Бикове“) на управляващата фамилия, както и въобще от назва-
нието уруси (със синоними буили, варяги) на българската войнска каста.
23
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
В Дунавска България по време на управлението на великия кан Пресиян
(836-852 г.) са присъединени нови територии на юг и югозапад и образувани
съответно още две тарканства:
11. Тарканство Родопа с областен град Филипопол/Пловдив. По-значими
градове-крепости са Цепина, Станимака (край дн. Асеновград), Све-
ти Врач (дн. Сандански), Мелник и Филипи на крайбрежието на Бяло
море, където е намерена стела с надпис на Пресиян.
12. Тарканство Кутмичевица с областен град Девол. Тук можем да отбе-
лежим градовете Велбъжд (дн. Кюстендил), Щип, Струмица, Скупле
(дн. Скопие), Велес, Стоб, Прилеп, Битоля, Охрид, Корча и Балши/
Главница (дн. Кефалония).
Предполагаме, че първите три тарканства, плюс десетото, поради гео-
графското им местоположение, са формирали бойните предимно конни съе-
динения на левия фланг на българската войска, който е бил, както се споме-
на, под командването на кавкана, а останалите шест + две (по-слабо заселе-
ни области) са попълвали също предимно с конни съединения формацията
на десния фланг, под командването на ичургу боила. Разбира се най-гъсто
заселената Вътрешна област е осигурявала по-качествения военен набор на
централните атакуващи сили на българската войска, съставени предимно от
пехота, стрелци и по-малко конница, с поддържаща роля. Резервният отряд
е разполагал с пехота и конница – на разположение на Великия кан при не-
обходимост, плюс главния обоз на войската, плюс специалните инженерни
сили за военно-техническо осигуряване, които били обучени да превземат
крепости посредством обсадни машини и съоръжения.
Според Иван Венедиков десетте оглу-таркани са имали статут на велики
боили и заедно с шестте велики боили от Вътрешната област са формира-
ли 16-членното правителство (Оперативния съвет) на великия кан /пос. съч.,
с. 20/. Останалите 84 боили, вероятно от среден ранг, са допълвали цифрата
100 на Булето или Синклита – големия съвещателен орган на българския
владетел канас ювиги/великиия кан.
Управленска структура на държавата
Канас Ювиги / Велик кан
Съвет на Шестте Велики буили и Десетте таркани (Правителство)
Буле/Синклит/Сенат: Събрание на Стоте буили/родови старейшини
24
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
Във връзка с анализа на обхвата и характера на Външната област на
България не може да не отбележим изворовите сведения за федеративния
принцип, използван от нашите владетели относно васалния статут на съюз-
ните народи по западната ни граница: канства/княжества на хърватите и сър-
бите; жупи и банства на славянските племена в днешните Босна-Херцегови-
на и Черна Гора.
По откъслечни и фрагментарни данни от „Свидас лексикон“ и „Скриптор
инцертус“ /Христоматия…, с. 103-105; 123-124/, българските учени Васил
Златарски /История на българската държава през средните векове. Т. I. С.,
1918, с. 248, 279/ и Иван Венедиков /пос. съч., с. 67-68/ успяват да сглобят
историческия пъзел относно действията на великия кан Крум в посока севе-
розапад през периода 805-813 г. В 805 г., когато Крум окончателно подчинил
силно отслабналия аварски каганат в Панония, той сключил съюз с местните
аварски и славянски князе, за присъединяването на техните славинии като
обособени федерални владения към българската държава. На това основа-
ние по време на обсадата на Константинопол през 813 г., изпитвайки нужда
от допълнителна жива сила, българският владетел „събрал голяма войска от
аварите и околните славинии“.
В аналите си хронистът на Карл Велики, Айнхард (~770~840 г.), е описал
опита през 818-819 г. на ободритите, хърватите, гудуските и тимочаните да
се откъснат от „съюза си [societas] с българите“. Също така как в периода
824-826 г. великият кан Омуртаг, син на Крум, изпратил две пратеничества
при Карл Велики с искане да бъдат точно определени границите между Бъл-
гария и Франкското кралство. През 827 г., пише Айнхард, „българите, като
изпратили войска на лодки по река Драва, разорили с огън и меч славяните,
изгонили техните князе и им назначили български управители“. /Христома-
тия…, с. 109-110/.
В съчинението си „За церемониала във византийския двор“ Константин
Багрянородни (913-959 г.) разкрива подробности от утвърдения дипломати-
чески етикет, в частност и относно българите. Българската делегация привет-
ствала императора и висшите длъжностни лица на домакините, а в отговор
великият логотет извършвал същото действие, насочено към гостите. Лого-
тетът питал българските пратеници за здравето на българския владетел, съ-
пругата му, канартикина (престолонаследника) и останалите му синове, за
шестте велики боили, за останалите вътрешни и външни боили и накрая: как
е цялата общност (съюз) на народа? – πως εχоυσιν τо κоινоν τоυ λαоυ? /ГИБИ,
т. V. С., Изд. на БАН, 1964, с. 222/.
Видно от изворите, през IX век България не е била обикновено канство,
тарканство или княжество, обитавано от едно племе, а федерация, обедине-
ние, съюз от племена, чиито вождове са в договорни отношения и под вър-
ховенството на българския велик кан. Така са били организирани Римската
империя, Византия, Персия, Арабския халифат, Монголия.
25
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
Административно-териториална структура на държавата
Вътрешна област Бурджан/Бурджай, съставена от седемте феодални
владения на Владетеля и Шестте Велики буили
Външна област Добурджай, съставена от феодалните владения
на Десетте/Дванадесетте оглу-таркани
Федеративни канства/княжества, жупи, банства на съюзни племена
Исторически могат да се посочат най-малко три метаморфози на българ-
ската държава в голям племенен съюз:
• през V век хуно-българската империя на Атила и сина му Ирник;
• през VII век източната федерация Велика България на Кубрат, дублирана
от западната федерация Дулоба на неговия брат Кий/Самбат/Само;
• в началото на IX век съюзът между българите и родствените им славянски
и други народи възкръснал отново при Крум и Омуртаг, и продължил през
управлението на Маламир, Пресиян, Борис, Симеон и Петър, но в третата
четвъртина на X век (края на царуването на Петър) Дунавска България
отново влязла в цикъл на упадък.
Дори Волжка България (IX-XIII в.) е представлявала обединение от племе-
на. Ибн Фадлан, участник в арабската ислямска мисия през 922 г. в столицата
Болгар, пише:
„Когато бяхме при царя на славяните [„Алмуш, син на Балтавара
Джилки“ – к. и бел. В.Й.], към които се бяхме запътили, намиращ се на
разстояние 2 дни и 1 нощ път, той изпрати да ни посрещнат негови
васали заедно с децата и братята им [к. В.Й.]. Те ни посрещнаха с
хляб, месо и просо и тръгнаха с нас…
Като мина известно време, той изпрати да ни повикат, ние влязохме
при него, в юртата му [специално построена край столицата Болгар и
побираща 1000 души – б. В.Й.]. Царете [четиримата славянски князе –
к. и б. В.Й.] бяха наредени от дясната му страна, а нас покани да
седнем отляво. По същото време синовете му бяха приседнали пред
него. Самият той беше на трона, покрит с византийски брокат. Повели
да бъде подадена и трапезата с ястията…
„О, Аллах! Запази в благоденствие цар Балтавар – царя на българи-
те!“ [к. В.Й.]…“
/Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България. Предговор Л. М. Бо-
раджиева. Превод от арабски Г. Наумов. С., ИК „Аргес“, 1992, с. 4, 17, 18/.
26
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
4. ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА „САРАКТ“.
И накрая, нека се опитаме да разгадаем тайнствената дума саракт.
В последното изречение на Хамбарлийския надпис кан Крум употребява
интересния израз ТОV САРАКТОV МОV – „на саракта ми“, като саракт е в
родителен падеж – „сарактон“. На времето Иван Венедиков преведе същия
израз „на моята държава (войска)“ /пос. съч., с. 28, 33/, а Веселин Бешевли-
ев – „на моята войска“. /пос. съч., с. 35-41/.
Какво е всъщност точното значение на старобългарския термин саракт?
Старобългарският термин САРАКТ е съставен от две думи, образуващи
конструкцията САР/ШАР-АКТ, чието сакрално значение е „Активно/нападащо
кълбо/слънце“, а реално значение – „Активна/действаща армия“, различна от
армията в резерв.
Важно е да подчертаем този забележителен факт: през IX век Крум в своя
Хамбарлийски надпис е упоменал символа САР/ШАР на слънчевата сфера/
кълбо, който още през IV век кан Баламбер опредметява като свое знаме.
Тези двама български владетели са разделени от дистанция пет века. Из-
глежда царските символи не са подвластни на времето.
Ще добавим и един от кратките надписи, а именно САРСИ, открит в т.нар.
Маяцко градище – белокаменна крепост от VII-X век, разположена при вли-
ването на р. Тихая Сосна в р. Дон, Воронежка област, Русия /П. Добрев и М.
Добрева. Древнобългарска епиграфика. Първата цялостна сбирка от надпи-
си на езика на Аспарух и Кубрат. С., ИК „Център за изследвания на българите
ТАНГРА ТанНакРа“, 2001, с. 52-54/.
Същият знак – кълбото – стои като царствен атрибут в рогатите корони на
божествата на Египет, Шумер и Акад, както и по-късно – в короните на ша-
хиншаховете на Персия, които са се титулували САРУ/ШАРУ или САРАНА/
ШАРАНА, т.е. синове на Огнената небесна сфера. Столицата на Лидия в За-
падна Анатолия е била наричана САРДИ, т.е. Сар-Ди със значение „Божест-
вен шар/кълбо“ или „[Седалище на потомците на] Бога-Слънце“.
Разбира се, Непобедимото слънце е астралният образ (превъплъщение)
на Божия син Хор. В своята военна функция той е бил известен в древните
общества с различни имена, които ще кажем след малко.
Възниква въпросът: какво свързва Божия син-слънце и войската?
Древната военна традиция се корени в един от първите конфликти в зората
на цивилизацията – войната между Хор и Сет. Именно войната с чичо му Хадес/
Сет принудила божия син Дионис/Бакхус/Хор/Хар/Херу/Конс да създаде обле-
чения в желязо непобедим конник; да организира своите верни другари-сатири
в бойни легиони, наименувани с индивидуални животински тотеми; да измисли
военните стратегии и оръжията. Тези събития са отразени в следните извори:
йероглифен надпис в храма на Хор в гр. Едфу, Южен Египет; Книга на мърт-
вите; Еврипид. Вакханки; Диодор. Историческа библиотека; Luciius Arrianus.
Anabasis Aleksandru; Нон Панополитански. Деянията на Дионис.
27
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
В подготовката за споменатата война Божият син Хор успял да обучи само
200 войни, които познавал по име, а господарят на Долната земя Сет – цели
10 000 безскрупулни убийци и мародери. Въпреки това най-неочаквано Хор
извоювал в битката пълна победа. Това се случило благодарение на едно
технологично предимство, разкрито на Хор от дядо му Ра – тайнственият
твърд метал tcham (тхам), добиван от паднали в пустинята метеорити (маг-
нетит), който днес познаваме като желязо. Ето как малцината войни на Хор,
облечени в железни доспехи и въоръжени с железни оръжия, победили мно-
жеството бойци на Сет, които разполагали с бронзови брони и оръжия.
Славната победа на бог Хор получила огромен отзвук в тогавашния свят.
Божият син, наследник на слънчевата функция на дядо си Ра и на баща си
Озирис, се прочул като Непобедимото слънце.
Аналозите на Божия син, свързани с изкуството на войната, са: в Тра-
кия – Тракийският херос/конник, под друго име/ипостаза Колад (Зимното
слънце); в Египет – Херу/Хор/Хар/Хонсу; в Индия – многоръкият Шива/Сива/
Суря; в Балхара/Бактрия – Сиявуш, сияйният конник; в цяла Азия – Отецът
на хуните/хоните („Синовете на Слънцето“); във Велика България/Буристан
и сетне в Дунавска България/Бурджан – свирепият вълк Бури (сн. 4, 5) или
ковачът-войн Хурса/Хорс, под друго име – Железният баща (сн. 6); в Пер-
сия и Рим – Ахура Мазда или Mitras Sol Invictus („Митрас, непобедимото слън-
це”), както и конникът Конс; при славяно-скитите – неудържимият герой на
бял кон Святовит („Витяз на светлината“).
Снимка 4. Единият от златните медальони, намерени в царския дворец в столицата Велики
Преслав. В централния кръг стои в нападателна поза вълкът Бури, войнственият тотем на бог
Хор/Хурса – родоначалникът на рода Дуло и на българите. Втората половина на IX век. Архео-
логически музей на гр. Велики Преслав.
Снимка 5. Златният пръстен-печат (негатив) на цар Калоян (1196-1207 г.), намерен през 1972 г.
в гроба му в черквата „Св. 40 мъченици“. В центъра е изобразен синтезен образ на вълка Бури
и лъва Барс – двата войнствени тотема на бог Хор/Хурса, родоначалникът на рода Дуло и на
българите. РИМ – гр. Велико Търново.
28
ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ
Снимка 6. Сребърен начелник за кон, намерен край с. Свещари, където е и храмът-мавзолей
на Железния баща – героят-великан Авитохол („Бащата от древността“). Представлява бюст
на бог Хор/Хърс/Хурса, облечен в желязна броня с висока яка, на главата – качулка от железни
пластини, а върху бронята на гърдите му е изкован вълкът Бури с крила. /още по тази тема вж.
във В. Йорданов. Демир баба или Авитохол. – сп. „Горгони“, кн. 2, 2017-2018, с. 106-111/.
Войнската функция на Божия син в дълбока древност е оказала същест-
вено влияние върху лингвистичните конструкции на античната и съвременна
военна терминология в индо-европейските езици. Тази терминология произ-
лиза основно от неговите имена Херу/Геру, Хор/Хар, Хонсу/Конс, Бакх (Каб),
Колад, Бури.
29
ЗАГАДЪЧНАТА ДУМА "САРАКТ"
Етимологии от имената Бакх, Колад и Бури („Вълкът“): collatus (лат.) –
нападение, сражение; colaphus (лат.) – юмручен удар; collustatio (лат.) – борба;
collustator (лат.) – борец; collido, lisi, lisus (лат.) – сблъсквам се, влизам в конфликт;
collisio (лат.) – сблъскване; collapsus (лат.) – рухване, сгромолясване; cohortis
(лат.) – „кохорта“, отделение, 1/10 от легион; colonnello (итал.), colonel (фр./англ.) –
полковник; колчан; колчуга – ризница; колона (военна); бягам; бага – българска
основна войскова единица, взвод; багаин – командирът на една бага; бори-ба-
гаин – командирът на десет баги; багатур – командирът на сто баги; богатир
(по-късна руска транскрипция на багатур); багатур-боила колобър, кана-боила
колобър, ичиргу колобър – висши жречески длъжности във войската; бори-тар-
кан – комит, управител на средищен град-крепост и областта му (комитат) /Иван
Венедиков. Военното и административното устройство на България през IX и X
век. С., ВИ, 1979, с. 13-95/; Буристан („Страната на Бури“) – названието на бъл-
гарската държава в Североизточна Европа през античността и ранното сред-
новековие; Бористенес – античният гръцки хидроним на р. Днепър, очевидно
произхождащ от българския хороним Буристан; бург – суфиксът на средищен
град-крепост и областта му (херцогство или графство) в Европа, който е разпо-
лагал с постоянен военен гарнизон. Етимологии от Каб/Кав (анаграма на Бакх/
Вакх): кавкан – тъстът на кана и втори по ранг в българската войска и държава;
καβαλλαρης – гр., „конник“; καβαλλαρια – гр., „конница“; caballus (лат.), caballo (исп.),
cavallo (итал.), cheval (фр.) – „кон”; caballero/cavalier – исп./фр., „конник“; caballeria/
cavalerie – исп./фр., „конница“. Етимологии от името Хонсу/Конс (Египет/Рим):
хони/хуни (в Азия); Consualii – празници на 21 август и 15 декември в Римската им-
перия на съсловието Конници; кон, конник, конница (бълг.). Етимологии от името
Митрас и Sol (лат. „слънце“): soldat/soldado/solger (фр./исп./англ.) – Sol-Ger =
„Херос/Герой на Слънцето“; 25 декември – Dies Natalis Invicti („Ден на раждането
на Непобедимия“) в чест на Mitras Sol Invictus („Митрас Непобедимото Слънце“).
Етимологии от името Херу/Геру: guerrа/guerrе – ит./исп./фр., „война“; general/e –
ит./исп./фр./англ., „генерал“; Херакъл/Геракъл/Херкулес; херос/герой (бълг.). Ети-
мологии от името Хор/Хар: оръжие, aрмия (бълг.); war – англ., „война“; arma, orum
– лат., „оръжие“, „доспехи“, „въоръжение“, „войска“, „война“; arma – ит./исп., „оръ-
жие“; arme – фр., „оръжие“; arms/arsenal – англ., „оръжие“ и пр. и пр.
