Второ допълнено изследване от 2019 г. на първата публикация от 2011 г.

Д-р Владимир Христов

     Според хрониките, достигнали до нас, само владетелят на българите се ползвал с привилегията да има дълга коса, а членовете на аристокрацията бръснели глава до темето и пускали дълга коса сплетена на три плитки. Обикновените хора и войни бръснели цялата глава или оставяли кичур-плитка на върха на темето, т. нар. „чомбас”, „чембас“, „чуб”, „кика”. Едно от малкото археологически свидетелства за тази прическа представлява мраморно изображение на български велможа, с ниско подстригана коса и плитка, спусната на рамото му. Отнесеният към VIII-IX в. барелеф (прил. 1) бил запазен в личната сбирка на цар Фердинанд І Български, която понастоящем се намира в Археологическия музей на гр. Варна.

(Приложение 1. Българският велможа)

     Геза Фехер – един от изследователите на българската култура, изтъква, че „...главите на маджарите и прабългарите били бръснати отпред, а отзаде оставяли косите си плетени в три перчени..., князете им като знак на благородство оставяли косите си напълно”. Този вид мъжка прическа, с ниско остригана или бръсната коса и дълги коси на гърба, сплетени или усукани на масури, се  наблюдава и в изображенията на т. нар. каменни баби от с. Енджекьой, Шу-наблюдава и в изображенията на т. нар. каменни баби от с. Енджекьой, Шуменско (Фехер 1926: 96-97).

     Йордан Вълчев в своето проучване „Две изречения на Иисус Христос”стига до извода, че мъжката прическа перчин е носена в древността от нееврейските народи и вижда в скулптурно изображение на добрия пастир от IIIв., находящо се в Латеранския музей в Рим – Иисус Христос със спускаща сеплитка, положена на дясното му рамо (Вълчев 1998: 65).

     Но най-старото намерено досега изображение на чембас е това на скулптурата с обръсната глава и плитка от неолитното селище в Невали Чори,Анатолия, намиращо се на р. Ефрат в днешна Югоизточна Турция, с датировка X-IX хил. пр.Хр. (прил. 2)

(Приложение 2. Скулптурата от Невали Чори, Анатолия – на обръсната глава с плитка отзад, която вероятно е на местен жрец.)

      Този вид прическа обаче се оказва отличителна черта и за легендарното пределинско (негръцко) население на Южните Балкани – пеласгите.

      Древногръцкият историк Плутарх отбелязва през I век, че това е обичай на абанти (пеласгийско племе) и на мизи (тракийци). От Омир и Страбон знаем, че Минойски Крит е бил обитаван от пеласги, които дори са наречени богоравни. Благодарение на оцелелите фрески от бронзовата епоха, разбираме как са изглеждали пеласгите (белазги – белги), чиито млади аристократи носят кичури – по един вляво и дясно, или до три-четири, в зависимост от сана и годините си (прил. 3 а, б, в).

	(Приложение 3 а, б. Минойски фрески от остров Санторини/Тера, XVII в. пр.Хр. Възст. R. van Zandt.)	(Приложение 3 в. Минойски боксьори. Град Акротири на остров Санторини/Тера. By Marsyas (2007).)

     Интересно сведение ни дава Омир. От него се разбира, че с такива прически са тракийските царе, които дошли на помощ на обсадената Троя. В “Илиада”, 4 песен, с. 517-538, има интересно описание за вожда на траките Пейрой, от района на град Енос: „...Но той не му свали въоръжението, понеже Пейрой беше обкръжен от другарите си траки, с перчеми на върха на главата, които държаха дълги копия в ръце.”

     Бръсненето на главата и оставянето на кика не е типичен за гърците обичай, а нещо, което траките и принадлежащите на тяхната общност пеласги практикували. Плутарх разказва за особената прическа на Тезей и дава разяснение защо траките абанти и мизи бръснат част от косата си, а друга част оставят да расте свободно /Plut.Thes. 5.1/.

     Като основател на Атина, Тезей дълго време бил считан за грък, но тези, които са чели Плутарх внимателно, знаят за трако-пеласгийския произход на героя. Според античния автор по майчина линия Тезей произлизал от рода на фригиеца Пелопс, а по бащина принадлежал на Ерехтей и коренното население на страната – пеласгите, или първородните деца на земята, както се изразява Плутарх /Plut.Thes. 3.1/.

     В началото на ХХ век в Германия излизат няколко книги, засягащи културата на старата елинска цивилизация. Авторите Фриц Баумгартен, Франц Поланд и Рихард публикуват красиви, но слабо познати дотогава изображения на статуи, фрески и др. шедьоври на античното изкуство. Между уникалните скулптури има и такива на Ахил Пелеев, на които древният герой е изобразен с кика (прил. 4).

Приложение 4. Ахил, син на Пелей.

      Също така на бронзов съд от II-III век, изложен в археологическия музей в град Кюстендил, има бойна сцена с тракийски бойци на панкратион (съчетание между бокс и борба), които също са с характерната древна българска прическа с бръсната глава и кичур (прил. 5 а, б, в).

Прокопий Кесарийски е описал в средата на VI век облеклото и модата на венетите в Константинопол през управлението на император Юстиниан. Дивите венети, които формирали „синята партия”, не се бръснели или подстригвали както представителите на другата – „зелената партия”.

“А те не си пипат мустаците – мърмори Прокопий, – или брадите изобщо, а ги оставят винаги да израстват много дълги, като на персите. Но косите на главите си те режат отпред до към темето, оставяйки една част отзад да виси доста дълга, както е при масагетите. Всъщност, по тази причина на това му се вика хунска мода.”

Облеклото на тази “агитка” обижда „префинения” вкус на византийския писател, който се оплаква, че “техните плащове и гащи и особено обувките им, по име и мода, също мязат на… хунски”.

Струва си да се прочете цялото описание на венетското облекло от Прокопий:

„Ръкавите на техните ризи се пристягат близо до китките, казва той, като оттам до рамото постепенно се разширяват и нагъват неимоверно. И всеки път като ръкомахат, докато подвикват в театрите и на хиподрумите, или докато нахъсват своите за победа по своя обичай, тази част от тяхното облекло се набира нагоре, което кара глупците да мислят, че телата им са много внушителни и яки и че затова се обличат в такива дрехи. Но те не забелязват, че широката кройка и неизпълнените дрехи показват повече мършавината, а не силата на техните тела.”

Дали хуните са носили такива дрехи в първоначалната си родина, ще оставим отворен въпроса. Все пак всеки, който е виждал украински ризи, лесно ще ги разпознае в описанието на Прокопий.

Сведение за характерната прическа на българите е дал и Лиупранд, лангорбандски летописец от IX в. Той пише за облеклото и прическата на българските пратеници при византийския император, които носели прически по „аварската мода”. Според Лъв Дякон (X век) тази прическа е била считана за символ на аристократизъм.

Всъщност след краха на Хунския племенен съюз, от средата на V до началото на VII в. аварите са тези, които доминират над севернотракийските племена оттатък р. Дунав. Когато по-късно аварската хегемония приключила, българите били тези, които се въздигнали и „взели под своя закрила“ родствените си авари. И хроникьорите започнали вече да наричат нападенията над Ромейската империя български и склавински, а воюващите срещу Константинопол – българи и склавини. По-късно, чак през XVIII-XIX в. тези склавини (склабои) ще бъдат прекръстени от гилдията на историците на „славяни“. Най-известния аварски вожд се е казвал Баян. Но това българско име, Баян/Боян, е известно още от времето на християнските гонения в Охридско по времето на Максимин Тракиеца (235–238 г.).

В „Монемвасийската хроника“ (~990 г.), описваща завладяването на Пелопонес от аварите, българите и славяните, четем :

„Aварите били по род хунски и български народ. Те имали коси дълги, привързани с панделки и сплетени, а останалата им носия наподобявала носията на другите хуни“.